Красивата метафора, че съзнанието на човек е като гладка повърхност на езеро, в което можем да се огледаме само ако водата е спокойна, е естествен враг на емоциите, които по самата си природа създават трептения, вълни и бури по повърхността на водата.

С тази метафора много хора смятат, че емоциите няма нужда да ни занимават, че  в тях няма нищо градивно и че най-сигурният начин да не позволяваме вълнение по повърхността на езерото е като не им обръщаме внимание.

Емоцията е точно обратното – тя е зов за внимание. Колкото по-силна е една емоция толкова по-важно е да и обърнем внимание. Но вниманието не означава да се оставим на емоцията да ни „залее” и „удави” в силата си, а да я прегърнем и поканим да открием заедно с нея истинската причина за нейната поява. Колкото по-бурна е една емоция, толкова по-значима е потребността, която я мотивира и толкова по-важно е за нас да открием тази потребност. Потребностите зад силните емоции са скъпоценните камъни, които емоциите носят за нас ако сме отворени да ги получим.

И ако се върнем на метафората, истинското спокойствие на повърхността на водата е спокойствие и в появата на бури и вълнения, когато ги има. Можем да се огледаме на повърхността, когато е гладка, но можем да се огледаме и в посланията на вълните – какво в недрата на водата ще ни позволи образът да стане още по-ясен – не заради водата, а заради способността ни да виждаме по-ясно?