Б. е млада жена, майка на две деца крехка, грацилна и с изящно присъствие. Изказът и е красив, има фино усещане за детайла от стила си на обличане до малките жестове за израз на внимание и грижа.
Познаваме се покрай стремежа и да отгледа деца, които са свързани с чувствата и потребностите си и растат в среда, в която цари разбирането и подкрепата. Участвала е в много от курсовете ми и е един от хората, за които имам най-силно доверие, че може да живее наученото както в семейството си, така и в работата си.
Мъжът на Б. е млад мъж, енергичен, отдаден на успеха и постиженията си, които макар и с много труд са част от усещането му за удовлетворение в живота. Щастлив е с избора си на съпруга, радва се на децата си, работата му е източник на предизвикателства, които успява да преодолее… Той е човек, който вижда голямата картина. Занимават го големите теми като здрави ли сме, имаме ли достатъчно средства за всичко, което ни е нужно, имаме ли дом. Светът на емоциите и потребностите му е меко казано скучен и въпреки многократните опити да разбере материята счита, че емпатията е излишно затрудняване в комуникацията и свързването с хората.
По този въпрос нямат допирна точка с Б. и нито тя успява да го вдъхнови да изследва вътрешния си свят и да промени стила си на изразяване и свързване поне у дома, нито той да я вдъхнови да спре да реагира толкова емоционално и да се занимава с излишно за него задълбване във всяка ситуация.
При последната ни среща разбрах, че вече официално са разделени и в момента се справят с ефекта от това решение както върху всеки от тях, така и върху всяко от децата.
Бавно и полека започвам да задавам въпроси за чувствата и потребностите на Б. За удовлетворението, което преживява от възможността да живее ценностите си, макар и сама. Зa свободата да може да решава самостоятелно за себе си и децата си, когато са само тримата. За притесненията от определени реакции на сина им и доверието, че щом така се случва значи на някакво ниво е нужно за всички.
Тук някъде се появява тъгата от невъзможността да бъде разбрана от К. и неспособността му да допусне, че нейната гледна точка е съизмеримо ценна алтернатива на неговата. Говорим си за трудността да приеме различнията между тях и да бъде приета на свой ред със своите. Говорим си за дистанцията, която винаги е усещала между тях и която сега вече допълнително се разширява… Меки, топли и смирени са сълзите.
Тръгваме по тънките паяжинки на настоящите емоциии, които да ни отведат до т.нар. коренна потребност. (В емпатията “коренна потребност” наричаме дълбоката потребност, която имаме да осъзнаем в моменти на силни чувства.) Изведнъж И. ми разказва историята на майка и баща и. Влюбват се в университета – млади, буйни и смели. И си казват “да” въпреки, че са от две различни религии.
Майка и успява да каже “да” на любовта си към баща и, въпреки несъгласието на нейния род. Баща и успява да каже “да” на любовта си към майка и въпреки несъгласието на неговия.
В течение на брака им майка и му казва “да” въпреки религията му, а той и казва “да” като приема децата им да са кръстени в нейната религия. Една голяма любов, която им е донесла това преживяване за вярност един на друг и на Любовта като свързваща сила, но не им е позволила да са щастливи или поне не по начина, по който всички се надяваме, когато сме обичани и обичаме.
Така Б. е живяла в дом, в който различията са станали причина за трудности от най-различен характер и различията за нея са източник на нещастие, а не на възможността за взаимно обогатвяне. Те са повод за раздяла, а не покана за среща и за цялостност.
Дълбоката потребност, до която достигаме е точно тази: да се научи да вижда в различията между нас хората източник на цялостност, а не извор на страдание.
Връщаме се на темата за дистанцията, която винаги е усещала с К. И пак така от въпрос на въпрос стигаме до насилието, което той по бащина линия познава. Насилие, което никога не е проявил нито към нея нито към децата си във физически план. Спорове, конфликти и т.н. са имали, но въпреки моментите на пълно безсилие той е оставал верен на мъжката сила, която зашитава, а не наранява. По този начин той става този, който се стреми да спре насилието като модел на възпитание и взаимодействие и се оказва, че те заедно са защитници на ненасилието вкъщи. Той през силата, която има да не последва модел, който е наследил; тя през страстта си по ненасилствената комуникация и емпатията.
И всъщност се оказа, че стремежите им не са различни, едни и същи са, но на едно по-дълбоко ниво.
И това е момент на истина, който настоява да спрем с приказките. Казахме си достатъчно. Сега е време за тишина, в която току-що осъзнатото да се пренареди в историите, които Б. има за себе си.
И двете истории са за любов. Любовта, която дава изцяло себе си и която е красива и за мен величествена в това. И любовта, която спира насилието на няколко нива и това я прави дар отвъд заедността, която може и да възможна, а може и да не е.
Тук и сега не е ясно има ли заедност за Б. и К. занапред, но това няма да означава, че не е имало или че няма да има любов.
Понякога любовта е за обичане, а не за заедност. Време е да приемем, че не винаги любовта и заедността са задължително свързани. И че в крайна сметка Любовта е повече от заедността.
Текстът представя един емпатичен разговор, проведен през януари месец 2022, обобщен от Емилия Илиева-Крайнова и публикуван с разрешение на клиента.