Една от любимите ми български погвороки е „Казана дума, хвърлен камък.“ Казвам я честичко, когато искам да обърна внимание на важността на думите, които използваме в изказа си и как като кажем нещо вече не може да се правим, че не сме го казали. Всяка казана дума влияе на отсрещната страна и макар че според изследванията комуникацията през думите е едва 7%, то тези 7% са съществени, когато искаме да използваме точно думите като средство за свързване.
Днес се сетих и за приказката за мечката и дърваря, които били много добри приятели. Един ден дърварят и казал „Баба Мецо, много ти мирише устата…“ Тогава мечката го помолила да я удари с брадвата си по врата и макар да не разбирал защо той го направил. Когато след време се видели отново мечката му казала:“Ето виж, раната от брадвата зазадравя и белег не остана даже, но от казаната дума още нося рана в душата си.“
Едва ли има човек, който не помни някои от думите, които са му били казани по един или друг повод. Помним хубави, но помним и думи, от които ни е заболяло (а вероятно и още ни боли като се сещаме). Впрочем интересно е как има думи, които буквално веднъж казани се татурат в нас и нямат изтриване или забравяне.
Сигурно, ако се сещаме за тези неща, преди да кажем каквото и да било, ще внимаваме повече кому, какво и как казваме…