Честност в комуникацията е неделима част от зрялата личност, готова да каже нещата такива каквито са дори и на някой да не му хареса казаното.

Честността я свърваме с акта на казване/ назоваване на конкретна истина и  в този смисъл честност и истина взаимно се предполагат. С течение на времето обаче стигнах до там, че да искам да комуникирам честно вместо да комуникирам с истини и ще се опитам да обясня защо и как има разлика според мен в двете в следващите редове.

Впрочем поводът да пиша по тази тема е нарастващият брой приятели и клиенти, които споделят цялата истина за себе си – и вътрешните си борби и търсения, и личните си конфликти и трудните ситуации с всички въвлечени и т.н., но независимо от това остават много далече от честността и съответно от решението. Така се и замислих по всичко това и търсех да открия къде е корена на случващото се. Все пак за хора като мен, призвани да търсят бързи пътечки в комуникацията, съществена тема е как да стигнем до значимите неща с колкото се може по-малко гравитиране около тях.

И така честността се оказа пространството, в което нещата са такива каквито са без претенция за истина. Истината обикновено предполага някаква правота. В истините има някои, които я знаят и разбират и някои, които не са наясно. Истината търси „виновника“ и съответно оправдание за самата себе си. Може би и неслучайно в съдилищата клетвите се полагат „Заклевам се да кажа истината, цялата истина и само истината.“ Проблемът е, че точно тази представа за истината, като за отправна точка за нечия правота и съответно нечия друга погрешност е най-голямото отдалечаване от честността.

Помислете си кога последно сте търсили истината?! И сега си помислете с каква мотивация е било това.  Ако някой открие друга мотивация освен желанието да се окажем прави в представата си или преценката, моля да ми пише. Това би ме накарало да променя мнението си, което не претендирам да е истина, но ми помага в много случаи, когато искам реално да стъпя на фактите от живота, мислите, които имаме за тях и решенията, които търсим.

Когато истината става окова за нас самите или окови за другите, комуникацията е ограничена в измамното поле на правотата и изход няма. Истината както знаем, ако се върнем пак на идеята за съдилищата, е отправна точка за наказание и присъда. Тя е абстрактна и неоспорима.

Честността от друга страна винаги е лична. В нея няма абстракцията на правилното и грешното, а само личността със своите мисли, чувства и преживявания. Ето например:

Истина е: „Тя не ми говори от две седмици“. Честност би било: „Боли ме, защото искам отношенията ни да са като преди.“

Истина е : „Ти закъсня с 2 часа.“ Честност е: „Абе, искаше ми се да бях използвал времето си, прекарано в чакане в някаква друга дейност.“

Истина е: „Той и изневерява с други две жени.“ Честност е: „Осъждам действията му по отношения на моята близка като некоректни.“

Затова казвам често, че не ме интересува каква е истината. Интересува ме какво стои зад нея. И предпочитам хората да ми казват честно как ги виждат, мислят, преживяват нещата, а не да ми говорят за истините, с които се опитваме да оневиняваме/оправдаваме себе си или другите за действията и решенията си.

Истините наподобяват размахване на пръст в една комуникация, а на никой не му харесва да му размахват пръст под носа. Честността наподобява открехване на вратата на вътрешните светове с целия микс от чувства, преценки и осъзнавания. И това открехване е покана за диалог, а в диалога можем да създадем споделена истина, която няма да има значение дали е истина или не. Фактът, че е плод на съвместно усилие ще направи резултата незначителен спрямо начина на неговото създаване.

Не е важно каква е истината, а как тази истина откликва в нас. Това е честност.

И честността ще ни освободи от оковите на истината…