Преди няколко седмици на гости ни дойдоха две деца – момченце на 6г. и момиче на 10г. Понастоящем живеем в подножието на Родопите и къщата ни е буквално до гората и на 2 км от най-близкото село. Така около нас е пълно с живот – бръмбари, пчели, мухи, мушици, пеперуди, мравки и т.н. И това не би било проблем, ако не се оказа, че момченцето го е страх от всякакви насекоми. Когато се разпищя от една гъсеница на крушата пропуснах емпатията и направо казах “Това е само гъсеница. Няма как да те ухапе.”, но когато положението опря до “Край. Тръгвам си!” реших да си поговорим малко по-емпатично. Още повече, че дъщеря ми и сестра му не искаха играта да приключва преди да е започнала.
Доближих го. Той стоеше до колата ми и се опитваше с ритане да изкорени някакъв бурен. Не ме погледна, само повтори. “Искам да си тръгвам!” Стоях и мълчах до него. Бях готова да го сваля до селото. Колебаех се дали се чувства гневен и безсилен, че иска да си тръгне веднага, а зависи от мен, за да го сваля до селото или се срамува, че иска да си тръгне, заради една гъсеница.
“Яд те е , че не можеш да направиш веднага както ти се иска ли?” попитах, без да се усетя.
“Ами да…” каза то и очите му се напълниха със сълзи.
“Яд те е, че хем не можеш да се справиш със страха от гъсеницата както ти се иска, така и че не можеш да си тръгнеш както ти се иска сега, така ли?”
Явно бях хванала посоката, защото без да спира да рита бурена и без да ме поглежда то пак каза проточено и с треперлив глас.
“Ами даааа…”
“И ти се иска да знаеш как да повлияеш, така че да става както ти се иска ли? Хем да не те е страх в случая от една гасеница. Хем да можеш като искаш да си тръгнеш, да си тръгваш веднага?”
“Ъ-хъ….”
“И се ядосваш, че вмето да ти помогнем да преодолееш този страх ние ти казваме, че няма нищо страшно ли? И вместо да ти кажем “добре, тръгваме, щом искаш.” Ти даваме идеи на какво друго може да си поиграте, така ли?”
“Да..”
Не знаех какво друго да го попитам, затова просто реших да проверя:
“А на теб какво ти се иска всъщност: да останеш да поиграете още без да те е страх от гъсеници или да си тръгнеш още сега?”
“Да остана да поиграя без да ме е страх.”
“Т.е. ти иска да намерим начин, по който да си спокоен с това, че има гъсеници и други насекоми по двора ни, така ли? Иска ти се да не се страхуваш ли?”
“Да.” Чух отново.
“Иска ти се да не се страхуваш…” повторих още веднъж.
Той спря да рита бурена и ме погледна в очите. Не знаех какво да кажа, затова просто му подадох ръка.
“Може би, ако останеш сега, макар че те е страх, ще е стъпка към това да спреш да се страхуваш. Как мислиш?”
“Може би…” каза момчето.
“Искаш ли да се върнем и да поиграем с момичетата?”
“Да…”
Върнахме се. Поиграха. По-късно ги свлих до селото. Преди да затвори вратата на колата ми се обърна и каза “И благодаря!” Знаех за какво благодари. Знаех и че има защо.
Малките стъпки са големи. А емпатията е магията на свързването.