Боби е едро, набито и силно дете. В група деца обикновено е една глава над останалите и спокойно може да си помислиш, че е на 4г., а всъщност няма и 3г. Във всяка група деца поведението му от добронамерено и приятелско прераства в агресивно. Сбива се с всеки, който не играе по неговите правила.
Подходът към това му поведение от родители и учители е бил в посока „Виж сега как плаче детенцето… Не ти ли е неприятно, че ти си причината за това?“ Опитите да го провокират да е по-чувствителен към другите минават през предположението, че Боби няма как да не изпитва негативни чувства към постъпката си.
И парадоксалното е, че докато се опитват да засилят неговата чувствителност, родителите и учителите му не са чувствителни към Боби.
Защото в чувствата на Боби няма нищо негативно. Спокойните му реакции показват доволство граничещо с гордост. В неговите очи сякаш нещата са точно както трябва да са. Успял е да създаде играта както на него му се иска, преживява личната си сила и е лидерът в групата. Какво лошо има в това?!
Емпатичното свързване с Боби не може да се случи през несъществуващи емоции. Колкото и странно да ни изглежда като възрастни по-точните въпроси биха били „Доволен си от начина, по който се случи играта ли?“, „Приятно ти да си най-силният, така ли?“, „Трудно ти е да разбереш защо се намесваме?“ и т.н., а не въпросите „Не ти ли е неприятно, че всички се страхуват от теб?“
Емоционалната чувствителност изисква да сме чувствителни не към чувствата, които си мислим, че другият преживява, а към тези, които преживява независимо от това какво ние си мислим.
В случая на Боби само проявявайки разбиране, че за него всичко е наред можем да обясним след това, че има и друг начин, по който както Боби, така и останалите деца да са доволни. „Разбирам, че за теб всичко е наред в тази ситуация и се чудя дали можем да измислим начин, по който всички да сте доволни и спокойни?“Оттам насетне родители и учители могат да мислят как да подкрепят Боби да преживява силата си и да да е лидерът, който иска да е без да наранява другите деца, а на един малко по-късен етап и как да запазва спокойствие и когато води и когато следва.
За Боби нямам информация как се е развила темата с агресивното му поведение след подробното и разглеждане с родителите му, но вярвам, че среща повече разбиране и по-малко опити за „поправяне“ на ситуации, които за него са си „прави“. А това само по себе си винаги отваря вратичка за промяна.
Зачетох се в случая с Боби и реших да коментирам, защото донякъде се припознавам с него. Макар че на външен вид поведението ми да няма общо с неговото 🙂 Общото е, че по някаква причина, напълно е възможно Боби да не чувства предполагаемите чувства, така както и аз имам трудности с „чувстването“. Знаете ли, това може да е вродено всъщност. От години работя със себе си по този въпрос, лекувайки последиците на някаква въображаема детска травма, но вече си мисля, че може и да няма такава. Все пак, добрата новина е, че като възрастен човек съм успяла да си изградя доста механизми за компенсация.
Искам също така да спомена за мнението на Долто по въпроса за проявата на насилие от страна на децата към беззащитни деца и животни – на подсъзнателно ниво, детето вижда в тези беззащитни същества собствената си слабост и това всъщност е реакция на примитивен страх – бори се или бягай, както се казва. И така въпросът не ти ли е жал… всъщност подсилва подсъзнателния им страх. Със сигурност това не е добър добър въпрос 🙂
Здравейте Мария 🙂 И благодаря за коментара. Темата за агресията е огромна и всеки принос към нейното изясняване е добре дошъл.
Разбира се само този, който чувства чувствата може да прецени дали ги преживява или не. В този пост акцентът исках да паднае върху желанието ни да се свържем с това, което детето преживява, а не с това, което предполагаме, че трябва да прежиявва. И колкото и да е странно понякога децата преживяват обратните на предполагаемите от нас емоции.
А за въпроса „не ти ли е жал…“ вероятно може да се перифразира нещо в посока на „Искаш да се чувстваш силен ли?“ 🙂
„Искаш да се чувстваш силен ли?“
Чудесен въпрос! Ако сме познали, възелът ще започне да се разплита. Изпробвайки отново този въпрос върху себе си, мога да кажа, че определено ме сгрява,изпитвам някаква топлина 🙂
Комплименти за осъзнатата, пионерска дейност в посока емоционалната интелигентсност и ненасилствената комуникация в нашето съвременно общество, това е нещо, в което наистина вярвам.