Този пост може да е първи от поредица под надслов „Приятели питат.“ В случая Еми Славова ме пита за емпатията и политиката. Въпросите ме затрудниха, но пък поканиха неочаквани и за мен отговори.
Приятно четене!
Еми Славова: Насред задълбочаваща се ковид-криза десетки хиляди българи излязоха на улиците, за да протестират срещу беззаконията, да поискат оставките на ключови фигури и да призоват за нов начин на управление на страната. Какъв е Вашият поглед към случващото се и смятате ли, че протестът е адекватното средство гражданите да поискат промяна?
Тези дни ми попадна цитат от една канадска терапевтка Марион Удман:
“Страхът от бъдещето изкривява настоящето, което би могло да доведе до различно бъдеще, ако само посмеем да сме изцяло в това, което е тук и сега.”
За мен този цитат отразява много силно настоящата ситуация в България. С тази разлика може би, че не става толкова дума за страха от бъдещето по принцип, колкото за страха да не сме разочаровани отново от бъдещето, което предстои. Този страх ни тласка или към прекомерно припомняне на миналото с всичката основателна горчивина, или към едно леко нихилистично усещане за липса на алтернатива и промяна.
Протестът сам по себе си е средство за изразяване на позиция и като такъв е повече от нужен, защото към момента изглежда единствен вариант. Считам обаче за по-съществено да се намери и адекватна друга възможност за гражданско участие в промяната. Протестът би имал дългосрочен смисъл, ако премине в съзнателни разговори между самите граждани и между граждани и политически фигури, в които се търси, постоянства и намира вариант на промяната, който да се роди през свързването между тях, а не през дебати и вкореняване във взаимно непримирими позиции.
Еми Славова: Много хора правят паралел с протестите през 2013 година, а Борисов е сравняван с Орешарски. Какви са, според Вас, приликите и разликите между протестите тогава и сега?
За мое съжаление основната разлика, която аз усещам през призмата на човек, който се занимава с човешките емоции и връзката им с често неосъзнати потребности, е в емоционалния фон и тон на протестите сега. Протестите през 2013 бяха протести на надеждата и оптимизма от силата, която може да има едно гражданско общество. 7 години обаче са съществен период. Ако тогава си се родил, сега си в първи клас, ако си бил в първи клас – си тинейджър, ако си бил тинейджър си зрелостник, ако си бил зрелостник вече си имал директна среща с отговорностите в живота… ако си бил на средна възраст, вече си в кризата на средната възраст и т.н. Така че хората по протестите са все същите, но децата им и те самите вече не са, промяна не се е случила, надеждата е отлетяла и е останало усещането за безсилие и гняв. А протести, които се подхранват от разочарование и усещане за загуба на време, оптимизъм и вяра, лесно отглеждат нетърпимост и категоричен отказ за среща с отсрещната страна. Не са случайни лозунгите, които включват омраза. Нито тонът, с който се коментират събития, включително и от влиятелни граждани.
И тук е голямата трудност на ситуацията, според мен. Това е един протест с емоции, които искат да бъдат чути и зачетени, но отговорът към тях е отказ за емоционална среща. Политиците реагират през ролите си, старателно избягвайки емоциите и залитайки в това, което се прави или не може да се направи и няма нито чуваемост, нито дори бегло усещане за възможност за диалог.
Еми Славова: Характерното за тези протести е, че събират много разнородни и дори несъвместими във възгледите си хора, от целия политически спектър. Възможно ли е в такъв случай да се откроят конкретни послания на протеста? Какво искат хората? Какво ги обединява на площада?
Това, което обединява хората, е коктейлът от негативни емоции, които всички преживяват, както и осъзнатата нужда от квантов скок по отношение на политическия живот в България. Обединява ги и вярата, че макар и сега алтернативата да не е ясна, такава ще се появи.
Еми Славова: Смятате ли, че политиците реагират адекватно на предизвикателството? Чуват ли какво искат хората? Какъв следва да бъде отговорът им на общественото недоволство през призмата на емпатията?
Всъщност не смятам, че политиците могат да чуят ясно хората само през протеста, така че ако бях лидер на политическа сила, бих поканила хората на среща. Бих казала: “Чувам, че имате много какво да ми кажете. Искам да ви чуя.” И бих положила усилие наистина да искам да чуя, да допусна да разбера, да допусна, че може би бъркам, да направя разбирането по-важно от позицията си… Истината че, че това е трудно във всяка ситуация и за всеки човек и вероятно е най-трудно, когато си политик и върху теб има очаквания от къде ли не. Но през призмата на емпатията това е отговорът и това, че е трудно, не означава, че е непостижимо. “Когато има желание, ще се намери и начин.”
Ако бях от лидерите на опозицията (или на протестите) също бих поканила хората на среща и бих задавала въпроси като:
Как стремежът ни за промяна да е по-голям от предпочитанията ни как да се случи тази промяна?
Какви действия могат да вдъхновят за промяна и тези, които не искат и не вярват? (вместо да се наложи и изиска с натиск.)
Как да чуем тези, които не вярват, че алтернатива има? (не за да ги убедим, че има, а за да разберем в дълбочина това, което казват и да сме по-свързани и с тях.)
Как да поканим за диалог на нивото на потребностите ни отвъд емоциите? (защото от силните емоции всички имаме желание да се дистанцираме, а не да се доближим.)
Въобще има много за слушане и за чуване…
Еми Славова: Ако можехте да се обърнете към г-н Борисов с три въпроса, какво бихте го запитала?
Въпросите, които бих задала, не биха били въпроси на интелектуано ниво. Бих направила опит за свързване отвъд позицията му. Най-вероятно би бил неуспешен опит, но вярвам, че всеки въпрос, ако е точен, има потенциала да остане в съзнанието ни и да покани промяна в поведението, решенията, мненията и изборите ни. Така че бих го попитала:
Г-н Борисов,
Трудно ли ви е да чуете различното мнение за вас и политиката ви от хората по протестите?
Невъзможно ли ви е да допуснете, че има и друга истина освен Вашата?
Наистина ли вярвате в непоклатимата си правота?
Наистина ли вярвате, че добрите Ви намерения са се проявили в чистота си?
И ако “Да.”, то как става така, че добрите Ви намерения не срещат всеобща подкрепа, разбиране и благодарност?
Станаха повече от три
Еми Славова: За финал искам да повторя въпроса, който Вие задавате в блога си по повод протеста: „Как енергията ми да служи на промяната, която е нужна? Как да съм в подкрепа на тази промяна?“ Какъв е Вашият личен отговор на този въпрос?
Личният ми отговор не касае протестите сега. В българското общество има някакво особено деление между личността на хората и политиката. Сякаш, ако не си член на дадена партия или не гласуваш или не ходиш по протести, или не гледаш телевизия, не си част от политиката. Всъщност няма такова деление.
Историята е пълна с примери за личности, които създават промени, които отекват в политическия живот на целия свят. Сигурно изобщо не е случайно, че в крайна сметка пътят ми в професионален план се свърза така силно с ненасилствената комуникацията (ННК), а тя в същността си е един синтез от идеите на Махатма Ганди (политик и активист за освобождаването на Индия) и практиката на Карл Роджърс (психотерапевет и създател на хуманистичната школа). Това само по себе си е предпоставка за търсене на връзката между личността и социалната ни роля.
В този ред на мисли всичко, което правя, считам и за политическо действие, а не само лично взаимодействие. Искрено вярвам, че всички ние хората откриваме собствената си дълбочина, позиция и принадлежност през потапяне в света на емоциите и потребностите ни.
Така че краткият отговор на въпрoса е: слушам емоциите на хората, така че и те да ги чуят за себе си и давам глас на потребностите им, така че да ги видят и последват. Това, дори и да не изглежда така, е политика на настоящия момент, от който както цитирах в началото се ражда различното бъдеще.